Статистиката сочи, че ежегодно във всяко трето семейство, негов член се сблъсква със страшната диагноза рак на определен орган, че нежната половина на човечеството най-често е засегната от рак на гърдата, но данните като че ли преминават край ухото ти и остават някъде там в пространството, докато жестоката действителност не те сблъска с коварната болест.

В една все още топла есенна вечер, моя стара приятелка от детинството, ми се обади, за да ми каже, че са и поставили диагнозата рак на гърдата. А беше все още много млада, само на двадесет и осем години. В такъв един момент, краката се подкосяват, пелена замъглява зрението ти и не знаеш какво да кажеш или как да реагираш. „Хей, това е само болест, животът продължава.”, побърза да ми даде кураж, тя, болната в отговор на моите успокоителни думи. Последва хирургическа намеса за отстраняване на болния орган, химиотерапия, хапчета, инжекции, изследвания. Косата и опада. А тя, като че ли ставаше все по-жизнена и ангажирана към проблемите на околните. Работа, пътувания, приятели. Не се спираше и за миг. Често се шегуваше и го наричаше „рака на Нели”. Дори веднъж не се оплака, никога не видях сълзи в очите и. Самосъжалението и беше чуждо. Живееше с радостите и болките на околните и с диагнозата рак на гърдата.

Времето минаваше. Година, две, три, докато веднъж при станалите вече рутинни изследвания лекарите и съобщиха, че болестта се беше върнала, че борбата продължаваше. Този рак на гърдата беше дал разсейки и новата диагноза беше рак на костите. Не познавам друг човек с по-силен дух, с по-голяма жажда за живот. Приятелката ми не се отчая, а още по-силно се вкопчи във живота и приятелите. Последва клиника в Турция, сложна операция и метални импланти. Чувахме се периодично. Обясненията й за рака на гърдата, обхващащ вече и други органи и системи ме плашеха и объркваха. Но тя беше винаги там, до мен, за да се засмее и ме успокои, че нищо не свършило, че и този път се е разминало най-страшното. И…….. продължаваше да живее на пълни обороти. Работеше много, пътуваше още повече, сякаш ако се спреше на едно място и за миг ракът на гърдата щеше да и напомни отново за себе си. Научи се да се радва на незабележими и незначителни за нас здравите, на пръв поглед дребни неща като разходка сред природата в топъл пролетен ден или чаша ароматно кафе.

Залисана в моите малки житейски проблеми за кратко я изпуснах от поглед. Докато в един на пръв поглед обикновен ден сестра й ми съобщи страшната вест, че вече не е сред нас. Не можех да повярвам. Та, аз не познавах друг човек, толкова обичащ живота. Коварната болест, рак на гърдата беше взела поредната си жертва. Почивай в мир, приятелко.