Любопитно, че най-близо до представата за класически шедьоври са балетите от романтичния период. Макар все още да са спорни наименованията „класически”.

Определението класически танц възниква през XVII век и означава сериозен, тържествен танц. Такъв тип танц става основно изразно средство за балетите на Класицизма. Но не те дават представата за класически балет, а балетните произведения от следващия период — Романтизма, в който класическият танц и особено танците на палци се превръщат в символ на нереалния свят на мечтите. Именно в романтичния балет се извършва ключово за разбирането му разделение на танцовата изразност — класически танц и палцова техника за нереалния свят на мечтите, характерен танц с класически привкус (така наречения демихарактерен танц) за реалните персонажи, гротеска – за отрицателните. Важните смислови моменти от съдържанието се подсилват от пантомимни обяснения, които конкретизират действието. Но класически танц се използва и в балетите на Петипа в императорска Русия, които съвсем не са подвластни на Романтизма, а са по-скоро негов прочит, но през погледа на своеобразен нео-Класицизъм. И те също се определят като класически балети.

Би било прекрасно, ако под класически балет се разбира произведение, решено чрез средствата на класическия танц, но има и много такива, ползващи изразността на класическия танц, но излизащи извън представата за класически балет.

А може би отличаваща ги тематика? Сред поставяните посредством класически танц произведения, като класически балети се определят творби, които третират темата за фаталната обреченост на любовта и за невъзможността тя да се реализира в реалния свят. Такива са „Силфида”, „Жизел”, „Баядерка”, „Лебедово езеро”, „Ромео и Жулиета” и др. Но в тази категория не попадат „Корсар”, „Пахита”, „Дон Кихот”, „Раймонда”, „Спящата красавица”, „Лешникотрошачката”, които определено се смятат за класически, а там любовта се оказва възможна, макар и след изпитания и задължително пребиваване в царството на съня. Май не винаги сюжетът на произведението е определящ за вмъкването му в обхвата на класическия балет.

Но това не зависи и от музиката. Като правило музиката в балетните произведения е с класическа номерна структура, но не винаги това е знак за качество – „Пахита”, „Баядерка”, „Корсар”, „Дон Кихот”, считани за прилежащи към класическия балет, са осъществени върху музикален материал с доста съмнително качество. Изключение са балетните партитури на композитори-симфоници като Чайковски, Асафиев, Глазунов, Прокофиев. Но симфонични произведения на Стравински, Дебюси или пък Равел съвсем не се вписват в представата за класически балети.

Категоризацията класически балет е зависима най-вече от хореографията, при това не само от използваните видове танц – предимно класически, но и от подредбата на номерата, структурата на отделните части, танцовите форми и композиционен рисунък. Що се отнася до класически репертоар, или класически балетни шедьоври, то обикновено тези термини обозначават произведения с определена, считана за еталон, хореография – на Филип Тальони, Август Бурнонвил, Мариус Петипа, Лев Иванов, Михаил Фокин, Ростислав Захаров, Леонид Лавровски, Феодор Лопухов, Джордж Баланчин – запазили своето присъствие на сцената (дори и с някои частични изменения) повече от половин век. Тяхната хореография се разглежда като оригинал.

Впоследствие този модел съзнателно се видоизменя или тълкува по нов начин в решенията на балетмайстори от XX век като Джон Ноймайер, Иржи Килиан, Морис Бежар, Матс Ек, Матю Бори и др. Като „класика на XX век” се определят и творби на Баланчин, Бежар, Ноймайер, където трудно може да се отграничи чист класически танц, но имат забележимо присъствие на сцената.

Тези произведения ще бъдат разгледани в настоящето изследване както в първоначалните им прояви (считани за оригинал) от XIX век, така и в следващи тълкувания (забележимо отличаващи се от модела, често и с промяна в жанровата характеристика) през XX век. Тяхната предистория е свързана с Френската революция.

Още по темата може да намерите тук: http://veronique-bg.com